Преоценка на 20 век
Лекция при получаването на Нобеловата награда по икономика за 1999 г.
Робърт Мъндел
(със съкращения)
…
III. Инфлацията и икономиката на предлагането
…
Инфлацията в САЩ бе започнала да става голям проблем. За двадесетте години от 1952 до 1971 г. индексът на цените на дребно в САЩ се бе увеличил с по-малко от 30%. Но след 1971 г. цените в САЩ се повишиха със 157% само за единадесет години! Тази инфлация главно в мирно време беше по-висока от инфлациите по време на Втората световна война (108% за периода 1939-1948), Първата световна война (121% за 1913-1920), Гражданската война (118% за 1861-1864) или войната от 1812 г. (44% за периода 1811-1814 г.). Най-голямата инфлация в САЩ след Войната за независимост се случи след като САЩ напусна златния стандарт в десетилетието след 1971 г.
…
В САЩ три последователни години с двуцифрена инфлация (1979-1981 г.) създадоха кризисна ситуация. Цената на златото удари $850 за унция в началото на 1980 г., а златото достигна $50 за унция. На 14 март 1980 г. президентът Джими Картър обяви новата си програма
- вносна такса за петрола и кредитен контрол. Планът беше бедствие и реалното производство се срина във втората четвърт на годината. През декември, един месец след президентските избори, основният лихвен процент стигна рекордните 21,5%! САЩ изглеждаха на ръба на финансова катастрофа.
Бяха отминали дните, когато икономистите, водени от Дейвид Рикардо, разглеждаха парите като “покривало”. Съществуването на голямо правителство и прогресивни подоходни данъци гарантираше не-неутралността на парите. Единият от каналите за това беше през фискалната система. Със стръмна данъчна прогресия от 0% до 70% на федерално ниво и до 85%, включвайки щатските и местни данъци, инфлацията буташе данъкоплатците във все по-високи данъчни скоби дори при неизменни реални доходи. Данъци трябваше да се плащат и върху доходите от лихви, въпреки че по-голямата част от тях бяха инфлационна премия. Покачващите се данъчни приходи заедно с увеличаващата се пределна склонност към харчене на правителството доведоха до увеличаване на дела на правителството в икономиката. Нищо чудно, че борсите мразеха инфлацията!
Икономиката на предлагането започна като система от политики, даваща алтернатива срещу краткосрочните кейнсиански и монетаристки модели. Тя беше базирана на микс от политики, който целеше ценова стабилност чрез парична дисциплина и икономическо стимулиране на заетостта и растежа посредством данъчната и регулаторната система. Това донякъде беше продължение на работата ми върху микса от политики в началото на 60-те години. В началото на 1974 г. представих доклад на конференцията за глобалната инфлация във Вашингтон, част от който получи следния отзив […]:
“Докато администрацията на Форд настояваше, че само увеличение на данъците може да пребори инфлацията, Мъндел настояваше, че е необходимо незабавно намаление от 10 милиарда, за да се предотврати още по-голям бюджетен дефицит, предизвикан от “стагфлацията”, смъртоносната комбинация от инфлация и стагнация, която Форд наследи от Никсън…”
С пристигането ми в Колумбия Юниверсити през есента на 1974 г., един клуб, който по-късно щеше да стане известен като “съплай-сайдъри”, се събираше от време на време в различни ресторанти на Уолстрийт, за да обсъжда икономическата политика и по-специално какво да прави с увеличаващата се инфлация и безработица. Заключението беше, че трябва да се намалят пределните данъчни ставки, за да се създадат стимули за раздвижване на икономиката, както и да се затегне паричното предлагане, за да се постигне ценова стабилност. Нуждата от данъчни намаления и затягане на паричното предлагане стана още по-належаща с увеличението на инфлацията в края на 70-те, а увеличението на инфлацията тласкаше данъкоплатците в интервалите на по-високите данъчни ставки. За кратко време един наш политически последовател, конгресменът Джак Кемп от Бъфало, прокара идеите ни в законопроект, настоявайки за 30 процентно намаление на данъците, повечето от които щяха да се осъществят чрез мащабно намаление на данъците с 23% през следващите три години, последвано от индексация на данъчните скоби с инфлацията. В изборната кампания през 1980 г. Кемп беше кандидат за президент, но отстъпи пред Роналд Рейгън, който се съгласи да включи законопроекта Кемп-Рот в собствената си икономическа програма. След като Рейгън бе избран, първата фаза на новия политически микс беше вкарана в Закона за икономическо възстановяване от 1981 г.
Междувременно, Федералният резерв под ръководството на Пол Волкър, най-накрая се събуди и затегна паричната политика. След дълбока, но кратка рецесия, икономиката тръгна по пътя на една от най-дългите в историята експанзии по същото време, по което инфлацията беше поставена под контрол. Новите политики изместиха кривата на Филипс надолу и наляво, позволявайки на безработицата и инфлацията да намалеят по едно и също време.
Намалението на данъците имаше своето продължение… Данъчните реформи от 1986 г. - втората фаза от съплай-сайдерската революция, намалиха пределните данъчни ставки за най-високите доходи до 28%, което беше най-ниската им стойност от 1932 г. Експанзията от 1982-1990 г. беше втората най-дълга до този момент и заедно с надпреварата във въоражаването убеди лидерите на СССР да оставят Източна Европа сама да определи системата си на управление.
…
В заключение на тази секция, какви уроци може да извлечем от последната третина на 20 век? Единият е, че гъвкавите валутни крусове, поне първоначално, не доведоха до същата дисиплина като фиксираните. Вторият е, че инфлационните разходи са много по-високи при наличието на прогресивни подоходни данъци. Третият е, че нуждата и начините за постигането на парична стабилност могат да бъдат научени. Четвъртият урок е, че миксът от [икономически] политики може да измести кривата на Филипс.
…