Томас Малтус за кризите на свръхпроизводство

Из “Принципи на политическата икономия”. Оригинален текст: http://oll.libertyfund.org/titles/2188 . Дата на достъп: 06.10.2015 г. Превод: Александър Косулиев.

Секция 3. За натрупването или спестяването от приходите за добавяне към капитала, като стимул за увеличаване на богатството

Тези, които отхвърлят нарастването на населението като адекватен стимул за увеличаване на богатството, обикновено отдават голямо значение на натрупването. Със сигурност няма как богатството да се увеличи без увеличение на капитала; и не мога да се съглася с лорд Лодърдейл, че увеличението може да бъде постигнато по някакъв друг начин, освен чрез спестявания от средствата, предназначени за непосредствено потребление, добавяйки ги към другите, предназначени за добиване на печалба - или с други думи, превръщането на приходи в капитал.

…

Безспорно е възможно чрез пестеливост да се отдели повече от обичайното от дохода на дадена страна за издръжката на производителния труд и ако това стане, вярно е, че наетите работници са още и потребители, както и тези, заети в личните услуги и че по отношение на работниците няма да има спад в търсенето. Но вече беше показано, че потреблението и търсенето от работниците не може само по себе си да стимулира натрупването и използването на капитал. Що се отнася до капиталистите, за тях допуснахме, че заедно с лендлордовете и другите богати хора, са се съгласили да пестят, лишавайки се по този начин от обичайните си удобства, за да добавят към капитала си. При тези обстоятелства е невъзможно увеличеното количество от стоки, получени при увеличаването на работниците, да намерят купувачи, без цената им да падне под тяхната себестойност или поне да доведе до свиване на печалбите до степен, която прави спестяването трудно постижимо.

Някои автори смятат, че макар да е възможно пренасищането с определени стоки, не може да се получи всеобщо пренасищане. Според тях стоките винаги се разменят за стоки и едната част създава пазар за другата част, като самото производство става единствен източник на търсене. Тогава излишното предлагане на даден продукт означава просто недостиг от предлагането на друг и съвкупно свръхпредлагане е невъзможно. Господин Сей в неговия значим труд върху политическата икономия, всъщност стига до твърдението, че потреблението на дадена стока, като я вади от пазара, намалява търсенето, а производството на дадена стока пропорционално го увеличава.

Тази доктрина обаче ми се струва необоснована и напълно в противоречие с принципите, които регулират предлагането и търсенето.

Не е вярно, че стоките винаги се разменят за стоки. Голяма част от стоките се разменят директно или за производителен труд или за лични услиги. И е видно, че тези стоки, сравнена с труда, срещу който ще се разменят, могат да загубят стойността си при свръхпредлагане, както всяка друга стока при излишък, сравнен било то с труд или пари.

В разглеждания случай очевидно ще има необичайно количество от всякакви стоки на пазара, заради това че заетите преди в лични услуги, сега са ангажирани с производителен труд при натрупването на капитала. Докато броят на работниците остава същия и възможността и желанието за потребление сред лендлордовете и капиталистите е намаляло при настоящото допускане, стоките ще изгубят от стойността си спрямо труда, което ще намали печалбите и задържи за известно време бъдещо производство. Но тъкмо това се има предвид под термина пренасищане, което очевидно в случая е общо, а не частично.

Струва ми се, че господата Сей, Мил и Рикардо, основните автори на тези нови доктрини, са в голяма грешка относно позициите си.

На първо място те разглеждат стоките като някакви математически числа или аритметични символи, чиито отношения се съпоставят, вместо като артикули от стоки, които естествено трябва да се съотнесат към бройката и желанията на потребителите.

Ако стоките се съпоставят само една с друга, тогава наистина ще бъде вярно, че ако всички се увеличат в съответните пропорции, те ще продължат да се разменят в същите отношения. Но ако ги сравняваме, както и правим, със средствата за тяхното производство и броя и желанията на потребителите, тогава увеличената продукция … не може да не доведе до спад в стойността, измерена в труд, така че същата продукция, дори да изисква същото количество труд като преди, няма да се разменя за същото количество. И както възможността, така и стимулите за натрупване ще бъдат ограничени.

…

Вярно е, че нов продукт на пазара, който пропорционално на вложения в него труд, е с по-висока разменна стойност от обичайното, може да повиши търсенето. Защото предполага не просто увеличение на количеството, но и увеличение на стойността заради по-добрата пригодност към вкусовете и желанията на обществото. Но тъкмо производството на такива продукти е голяма трудност. И те със сигурност не следват от само себе си натрупването на капитала. Особено когато това натрупване идва от въздържание в потреблението или в угаждането на онези желания и прищявки, които сами са елементи на търсенето и стойността. …

Друга основна грешка, която допускат споменатите по-горе автори и техните последователи, е че не отчитат присъщото на човешката природа безделеие или любовта към свободното време.

Предполага се, че ако определено количество земеделци и определено количество индустриалци разменят излишните количесва труд и дрехи един с друг и техните производствени сили се увеличат внезапно, двете прослойки едновременно биха могли, при същото количество труд, да произвеждат повече стоки от преди без проблеми с търсенето, тъй като част от стоките, които земеделецът произвежда, ще се разменят за част от стоките, които произвежда индустриалецът. Единственият резултат ще бъде, че ще разполагат с повече стоки и ще бъдат по-доволни.

Но при това взаимно удовлетворяване на желанията се правят две допускания, които са под въпрос. Допуска се, че стоките винаги се предпочитат пред безделието и че подходяща пропорция от печалбата на всеки отива за потребление. Какъв ще бъде ефектът от желанието да се спестява при съответните обстоятелства? Ефектът от предпочитанията към безгрижие и свободно време очевидно ще доведе до недостатъчно търсене, защото при наличието на увеличени производствени възможности, някои работници ще останат без работа. Земеделецът, привикнал на определени блага, сега ще може да ги получи при по-малко усилия и време и при недобре формирани вкусове за панделки и коприна, е много вероятно да си отпусне повече свободно време и да наеме по-малко работници за земята. Докато индустриалецът, виждайки че коприната се продава трудно, ще спре производството и ще разполага със същото свободно време както и земеделеца. Вкусовете за луксозни стоки и удобства, които стимулират индустрията, не се появяват в момента, в който има нужда от тях, а се развиват бавно и постепенно, както е показала човешката история. И е голяма грешка да се приема за даденост, че хората ще произвеждат и потребяват всичко, което могат да произвеждат и потребяват и никога няма да предпочетат свободното време пред благата на индустрията. Достатъчно е да се види дали е така в онези нации, с които сме запознати. Но това ще бъде разгледано в следващата секция.