Неутралност на парите

Лекция при получаването на Нобеловата награда по икономика

7 декември 1995

от Робърт Лукас

(със съкращения)

Въведение

Работата, за която получих тази награда, е част от усилията ми да разбера как промените в провеждането на паричната политика могат да повлияят на инфлацията, безработицата и производството. Толкова внимание е отделено на този въпрос и токова много данни са събрани, че човек би си помислил, че отговорът е намерен отдавна. Но не е. Проблемът не беше разрешен през 70-те години, когато започнах да работя по него и дори сега няма задоволителен отговор. В тази лекция ще се опитам да изясня какво прави използването на съществуващите данни за оценка на паричната политика толкова труден проблем и да направя преглед на прогреса, постигнат за разрешаването му през последните две десетилетия. От началото на съвременната парична теория в чудесното есе на Дейвид Хюм от 1752 г. “За парите и лихвата” заключенията относно ефекта, който оказва паричната промяна, изглежда зависят от начина, по който тя се осъществява. При формулирането на доктрината, която сега познаваме като количествената теория за парите, Хюм акцентира върху изменението на паричната маса, отразена в изменението единствено като мерни единици и незначителността на тези промени за поведението на рационалните индивиди.

…

Това са две от твърденията на на Хюм,които сега наричаме количествената теория за парите - доктрината, че промените в бройката на паричните единици в обръщение ще има пропорционални ефекти върху всички цени, изразени в пари и никакъв ефект върху нищо реално - върху производството и потреблението. Забележете обаче, че има една малка подробност в начина, по който парите се променят в примерите на Хюм. Цялото злато в Англия е “унищожено”. На друго място ни кара да предположим, че като по чудо всеки човек във Великобритания една нощ се оказва с пет паунда повече в джоба си.

Паричните промени в действителност не се случват по този начин. Дали подобно описание е просто изразно средство или трябва да се замислим? Въпросът е важен. Всъщност Хюм пише: “Когато определено количество пари се влива в дадена нация, първоначално то не достига до всички, а при ограничен брой хора, които веднага се опитват да се възползват от тях. Да приемем, че това са индустриалци или търговци, които са получили злато и сребро за изнесените си стоки в Кадиз. Това им позволява да наемат повече хора от преди, които изобщо не си помислят да поискат по-високи заплати, а са радостни, че имат работа. Работникът отива с получените пари на пазара, където всичко е на същите цени и се връща с по-голямо количество и повече стоки за цялото си семейство … Лесно е да се проследят парите в движението им, където ще видим, че първоначално повишават усилията на всеки човек преди да се повиши цената на труда”. Аналогично, Хюм смята, че паричната контракция може да доведе до депресия: “Винаги има един период преди приспособяването към новата ситуация, в който индустрията страда при намаляването на златото и среброто, така както процъфтява, когато количеството от тези метали се увеличават”. Хюм не смята, че първоначалните промени на паричната маса представляват проблем за количествената теория… Вероятно той просто не смята, че незначителността на промените в паричните единици, от които стига до извода за неутралността на парите в дългосрочен период, имат същото значение при първоначалното влияние на паричните промени. Защо например хората, които получават повече пари на един по-ранен етап “срещат същите цени както преди”? Ако всички осъзнават, че цените в крайна сметка ще се увеличат пропорционално на изменението на парите, какво пречи това изменение да се случи веднага? Задължени ли са хората, вероятно по договор, да продължат да предлагат стоките при старите цени за известно време? Ако е така, Хюм не го споменава. Дали продавачите не знаят, че количеството пари се е увеличило и че инфлацията е неизбежна? Но Хюм твърди, че реалните последици от паричните промени могат да се проследят “сравнително лесно” и е “лесно да се предвидят”. Ако е така, защо тези последици изобщо се проявяват? Тези въпроси не са просто дребни подробности. Хюм стига до количествената теория на парите използвайки чисто теоретизиране, изхождайки от това, че хората действат рационално и че това е отразено в определените от пазара количества и цени. Последователността изисква поне опит да се приложат същите принципи на анализ към първоначалния ефект на паричната експанзия или контракция. Мисля, че това просто е твърде труден проблем за икономист, който ползва единствено вербални методи, дори за някого с изключителни способности като Хюм.

Това противоречие между две несъвместими идеи - че промените в парите водят до неутрални промени в количеството мерни парични единици и че те предизвикват промени в заетостта и производството в същата посока, е център на паричната теория поне от времето на Хюм. Макар според мен то да не е напълно разрешено, беше направен важен прогрес поне по две направления. Първото е чисто теоретическия въпрос при какви условия и за какъв вид промени можем да допуснем, че паричните промени са неутрални?.. Теоретичните инструменти,с които разполагаме, са се подобрили значително от времето на Хюм и ще ги използвам по-надолу. От също толкова голямо значение е големият обем данни за парите, цените и производството, натрупани през последните двеста години…

Доказателство

Трудно е да кажем от есетата на Хюм, с какви доказателства е разполагал. Със сигурност е работил преди да се събират систематично данни за паричното предлагане, преди използването на ценовите индекси и преди да се измерва националния доход и продукт. Развитието на количествената теория е чисто теоретично, макар и тествано неформално със знанията му за историческите факти и убеждението му, че в краткосрочен период съществува връзка между изменението на парите и производството, очевидно се основава главно на ежедневния му опит… Основното твърдение на количествената теория е, че в дългосрочен план увеличението на парите трябва да бъде неутрално по отношение на производството и трябва да окаже влияние върху цените едно към едно. Самата фраза “дългосрочен план” не е съвсем ясна, но по дефиниция използването на данни, които са силно усреднени във времето трябва да изолират само дългосрочните ефекти… Макандълс и Вебер намират, че коефициентът на корелация [между изменението в паричната маса и равнището на цените] е 0.96 при използването на М1 и 0.92 при използването на М0. [Ясно е, че] … количествената теория не е ограничена само до валутни реформи и магически мисловни експерименти… Централните банкери и дори някои парични икономисти говорят за използването на лихвените проценти за контрол на инфлацията, но не знам за доказателство дори от една единствена икономика, която да свързва въпросните величини по полезен начин, да не говорим за толкова силно доказателство [като посоченото по-горе]… Макандъл и Вебер разглеждат корелацията между растежа на паричната маса и растежа на производството, усреднени за периода 1960-1990 г… Очевидно, няма връзка между тях при усреднените стойности за 30-годишния период. За проследяването на краткосрочна връзка, очевидно не може да използваме такъв период.

…

В заключение, предвиждането, че цените се променят пропорционално на промените на парите в дългосрочен план … намира достатъчно и бих казал решаващо потвърждение в данни от много периоди и места. Наблюдението, че промените в парите предизвикват [краткосрочни] промени в производството в същата посока се потвърждава в някои изследвания, но е трудно да се види в друг. Големите спадове в паричното предлагане могат да се проявят в големи депресии, но ако са проведени под формата на правдоподобна реформа, те не се съпровождат от депресия изобщо.

Теоретични отзиви

Хюм успява да теоретизира точно и както видяхме, с голям емпиричен успех, сравненията на дългосрочното усреднено поведение между различните икономики с различни усреднени темпове на растеж на паричната маса. В краткосрочен план, от друга страна, той разчита на много по-слаби аргументи и груби емпирични обобщения. С развитието на икономическата теория през последния век двойният стандарт, характеризиращ аргументите на Хюм, се запазва. Теоремите за неутралността към количествената теория се формулират с увеличаваща се прецизност и точност, използвайки инструментариума на теорията на статичното общо равновесие. Динамичният елемент остава някак си пришит, напаснат към фактите, по начин който предполага, че може да се напасне навсякъде.

…

До началото на 60-те години на 20 век се оформиха два различни стила макроикономическа теория, и двата с претенции да бъдат кейнсиански. Имаше опити за унифицирана парична теория и теория на стойността, като тази на Патинкин, базирана на разширението на теорията за статичното общо равновесие с включването на парите, комбинирано с някакъв процес на динамика. Тези теории бяха развити, отделяйки голямо внимание на по-ранната парична теория и на развитието на икономическата теория по принцип, но им липсваше оперативния характер на макроикономическите модели. Никой не можеше да каже какви са техните предвиждания или какви бяха нормативните последици от тях. От друга страна, имаше макроикономически модели, които можеха да паснат на данните и да дадат количествени отговори на въпросите на икономическата политика, но чието отношение към микроикономическата теория и класическата парична теория беше неясно.

Никой по това време не гледаше на тази ситуация одобрително. Всички бяха съгласни, че беше необходимо обединение на микро- и макроикономиката, тоест да се разкрият микроикономическите основи на макроикономическите теории и голяма част от креативната и стойностната икономическа мисъл, беше насочена към решаването на проблеми от интертемпорален характер.

…

Преобладаващата стратегия на макроикономическите модели през 60-те години разглеждаше индивидуалните или секторните модели, свързани с това интертемпорално теоретизиране, като че ли можеха да бъдат комбинирани в единен модел, по начина по който Кейнс и Тинберген и техните последователи бяха асемблирали потребителска функция, инвестиционна функция и т.н. в един модел за цялата икономика. Но моделите на индивидуалните решения във времето изискват използването на очаквани, бъдещи цени. Някои микроикономически анализи разглеждаха тези цени като известни, други използваха адаптивни правила за предвиждане към максимизиращите фирми и домакинства. Каквото и да се правеше обаче, моделите “манджа с грозде”, асемблирани по този начин от индивидуалните компоненти, предполагаха поведение от действителни равновесни цени и доходи, които нямаха отношение и като цяло бяха несъвместими с ценовите очаквания, които теорията приписваше на индивидуалните участници.

Със засилването на ролята на интертемпоралните елементи и очакванията, това несъответствие в моделите започна да става все по-очевидно. Джон Мут (1961 г.) в “Рационалните очаквания и теорията за ценовите движения” се фокусира върху това несъответствие и показа как може да бъде премахнато, като се отчете влиянието на цените, включително на бъдещите цени, върху количествата и същевременно ефектите на количествата върху равновесните цени. Принципът на рационалните очаквания, който той предложи, принуди моделиращите да възприемат позицията на пазарното равновесие, въпреки че отне известно време преди подобен начин на мислене да се наложи в макроикономическото моделиране.

Други съображения подсилиха движението в същата посока. В края на 60-те години, анализирайки проблема на общото равновесие, Фридман и Фелпс видяха, че не може да има дългосрочна обратна зависимост между инфлация и производство в кривата на Филипс. Но такава дългосрочнa зависимост имплицитно присъстваше във всички макроикономически модели, а иконометричните методи, които се бяха наложили като стандарт, по-скоро отхвърляха хипотезата на Фридман и Фелпс за естествената норма. Този конфликт доведе до срещането на сериозни трудности с тези статистически тестове и до преосмислянето на тяхната теоретическа основа. Сърджънт (1971 г.) и Лукас (1972 г.) показаха, че конвенционалното отхвърляне на хипотезата за естествената норма критично зависеше от наличието на нерационални очаквания или, ако го кажем наобратно, че ако допуснем рационални очаквания, тези тестове не можеха да потвърдят нищо. Изглеждаше ясно, че беше необходимо макроикономиката да бъде поставена на основите на общото равновесие като се включат рационалните очаквания.

Макроикономика на общото равновесие

През 60-те години се бяха оформили две близки по своя характер рамки на общото равновесие, които в някаква степен отчитаха икономическата динамика. Единият беше икономическия модел на общо равновесие, развит от Хикс, Ароу, Дебрьо и Макензи, в който векторът на благата включваше търсене на стоки по различно време и зависеше от настъпването на случайни събития… Втора рамка на общото равновесие, разработена от Самюелсън, също беше налична и изглеждаше по-подходяща за изучаването на парични въпроси.

Въпросната статия използваше един измамно прост модел на икономика, в която пари, които не влизаха в директна употреба нито в потреблението, нито в производството, въпреки всичко имаха значима роля икономическия живот. Използвах този модел в моята статия от 1972 г. в опит да покажа как паричната неутралност може да бъде съвместена с появата на краткосрочни стимули, идващи от паричната експанзия. Моделът е толкова прост и гъвкав, че може да бъде използван, за да илюстрира много неща. Ще покажа негова версия тук, заедно с достатъчно нотация, за да си позволя дискусия на по-интересните детайли.

В модела на Самюелсън, хората живеят само през два периода, така че икономиката е населена само от две поколения - едно младо и едно старо… В края на всяка година старите умират, младите стават стари и се появява нова група млади. За целите ми е важно да се допусне, че в тази икономика няма семейна структура - няма наследство и финансова поддръжка от едното поколение за другото. Представете си, че един млад човек в тази икономика може да работи и произвежда стоки, докато един стар човек потребява стоки, но не може да ги произвежда… Ако стоките бяха дълготрайни, всеки щеше да произвежда докато е млад и да използва произведеното по-късно, така че нямаше да има проблем… Но аз допускам, че стоките не могат да бъдат съхранявани, така че никой индивид не може да произвежда за себе си… Очевидно е, че обществото като цяло може да се справи по-добре, ако някак младите бъдат накарани да произвеждат за възрастните. За това е необходимо някаква институция… Както отбелязва Самюелсън, паричната система може да бъде такава институция… Тези, които искат да потребяват стоките, т.е. старото поколение, нямат нищо да предложат в замяна на тези, които са в състояние да произвеждат, т.е. младите. Но да предположим, че има някакви пари в обръщение, първоначално в ръцете на старите. Старите ще предлагат тези пари на младите срещу стоки, формирайки по този начин някаква пазарна цена… Когато разгледаме парични изменения, които се различават от ситуацията, при която парите се дават веднъж завинаги, въпросът с неутралността на парите се усложнява.

…

Заключение

Основното заключение, които следва от разработките през 70-те години е, че очакваните промени в увеличаването на паричната маса имат много различни ефекти от неочакваните промени. Очакваната монетарна експанзия има ефекта на инфлационен данък и води до инфлационна премия по номиналните лихвени проценти, но не предизвиква стимулите върху заетостта и производството, които описва Хюм. Неочакваната парична експанзия, от друга страна, може да стимулира производството, както и неочакваното свиване на парите може да доведе до депресия. Важността на разграничението между очаквани и неочаквани парични промени е показана във всеки един от многото различни модели, които използват рационални очаквания и бяха създадени през 70-те години, за да обяснят краткосрочните промени…

Разбирането на централната роля за разграничението между очакваните и неочакваните парични шокове произлезе от опитите на много изследователи да формулират математически експлицитни модели, в състояние да обяснят проблемите, разгледани по-рано от Хюм.

…